Беше един от онези мрачни летни дни, в които ти се струва, че всеки момент ще започне страховита буря. Хората бързат да се изпокрият по домовете си. И въпреки почивния ден, улиците на големия град, запустяваха. Марти хвърли едно око на разразилата се суматоха, след което отново сведе поглед към книгата си. Той се бе настанил върху жълтата пейка в парка. “Паркът на цветните пейки” – така го наричаха местните. Марти нямаше никакво намерение да става от мястото си. Намираше се под дебело, широколистно дърво, а и бе убеден, че в крайна сметка, няма да завали.
Най-после в парка стана спокойно и тихо. По това време излизат те – самотниците. Самотниците са тази част от обществото ни, която не иска да бъде срещана, заговаряна, заглеждана и обсъждана. Те обожават уединеното си съществуване и мразят, когато някой пристъпи личното им пространство. А, колкото и да отричаше, Марти бе един от тях. Той използваше книгите, като оръжие срещу чуждите погледи в парка. Те бяха и средство за бягство от този свят на проблеми и самота. Да, всъщност.. Това, което не знаете за самотниците е, че те мразят да са самотни. И въпреки това, Марти пазаруваше само в супермаркети, където няма пряк контакт с продавачи. В кино салоните, обичаше последните редове, не защото оттам се вижда по-добре, а защото никой не сядаше до него. А, днешния ден бе късметлийски, защото улиците запустяха.
Марти бе толкова завладян от последните страници на романа, който четеше, че не забеляза момичето, което бавно се приближаваше към него. Тъкмо щеше да разкрие “серийния убиец от Лондонското метро”, когато изведнъж чу гласа й:
- Извинявай! Свободно е, нали?
И преди да получи отговор, момичето седна до него. Тя бе червенокоса, с много светла кожа и лунички. Само това можа да види Марти, чрез бързия поглед, който отправи към нея. Той, заби нос в книгата си и започна да се прави, че чете. Всъщност, усети учестените удари на сърцето си и внезапния адреналин, пулсиращ из цялото му тяло.
- Не ми отговори – чу се отново женския глас. – Свободно ли е?
Марти, този път нямаше как да не каже нещо, трябваше и да я погледне.
- Има ли значение – вдигна рамене, той. След което отново заби нос в книгата.
Измина почти цяла минута, в която той прочете едно изречение десетина пъти, без да разбере смисъла му. В това време момичето говореше по телефона:
-.. и му казах да върви на майната си. А той, изпи остатъка от бирата и си тръгна.. Тази вечер ще излезем с теб, нали? Не ми се остава в нас, сама. – каза момичето на човека зад другия край на линията. – Добре, тогава до после.
Тя прибра мобилния телефон в чантата и погледна към книгата на Марти. След това погледна и самия него, казвайки:
- Убиеца е младия продавач на билети.
Марти вдигна глава и я погледна. Адреналинът отново запълни тялото му, но този път от нерви.
- Някой да те е питал? – отвърна ядосан. – И, защо въобще седна до мен, всички пейки са свободни?
- Жълтото е любимия ми цвят. – отговори момичето, усмихвайки се.
Отговора звучеше логичен, а и Марти не предполагаше, че ще чуе това. Той, обаче бе разгневен. Не разбираше, защо тази непозната трябваше да убие удоволствието от последните страници на романа. Затвори книгата и стана, премествайки се на съседната пейка.
- Аз ли направих нещо? – попита момичето.
Марти не отговори. Вместо това, отново отвори книгата и заби поглед в страниците. Тогава обаче се случи нещо, което той едва ли очакваше. Момичето стана и се премести до него, заявявайки:
- Синия цвят също ми е любим.
Погледите им се срещнаха. А, Марти мразеше да се взира в нечии очи, така както мразеше и някой друг да се взира в неговите. И, тъкмо когато щеше да попита червенокосото момиче “какво цели”, когато тя се наведе към него и устните им също се срещнаха. За миг светът престана да съществува. Марти си помисли, че сънува. Вкусът на ягода, сигурно беше от червилото й. Внезапно, момичето се отдръпна:
- Защо ме целуне? – попита тя.
- Но, ти ме целуна, първа! – учудено отвърна Марти.
- Искаше ли да спра?
Той се учуди от собствения си отговор:
- Не!
Всъщност, не знаеше какво да отговори. Все пак, беше искрен. Последва още една целувка, която продължи цяла вечност. Двамата дори не забелязаха дъжда, който започна да се сипе на едри капки. В крайна сметка, Марти първи отдръпна устни:
- Трябва да се скрием от бурята. – каза той.
- Трябва ли? Защо?
Марти нямаше отговор на този въпрос. Той съвсем бе изгубил престава за реалност. Не знаеше какво се случва с него, но не искаше този миг да свършва. За първи път в живота си, не се чувстваше самотник. И докато мислите му блуждаеха в неясна посока, той попита:
- Как се казваш?
- Аз.. аз, трябва да тръгвам. – отвърна момичето. Едва ли, това бе отговора, който Марти очакваше да чуе. – Ще се видим пак тук, утре. На жълтата пейка по това време, става ли?
- Добре. – съгласи се, Марти. Нямаше друг избор. – Но, как се казваш?
- Ще разбереш – отговори момичето и си тръгна, бързешком.
Дъждът се усили и на Марти не му остана нищо друго, освен да изтича към дома си. По пътя срещна няколко самотника, които се разхождаха безцелно под едрите капки, с разперени чадъри.
Вечерта, Марти побърза да си легне, рано и да заспи, бързо. Нямаше търпение да дойде утрешния ден и отново да срещне нея. Така и не разбра името й. На няколко пъти, преди да затвори очи и да се унесе, той си припомни прекрасните мигове от следобеда. Дългата червена коса. Светлата кожа. Луничките. Устните..
Следващите дни преминаха при непрестанни бури и валежи. Това не спираше Марти да стои с часове, седнал на жълтата пейка, в очакване, отново да зърне червенокосото момиче..
Веднъж, когато косата на Марти, вече бе побеляла, а животът бавно го напускаше. Марти стоеше на същата онази пейка. Пейките, вече не бяха цветни, а сиви. Всичко беше сиво. Всичко се бе променило. Въпреки, че имаше прекрасна кариера, невероятна жена и три деца, за Марти животът бе безцвете. Той стоеше на пейката и наблюдаваше. Всичко се бе променило, освен самотниците. Те бяха все там, все така незабележими и безмълвни. И Марти все още бе един от тях.
Ако разказът ви е харесал, може да прочетете „Уиски“, друга моя кратка творба.
8-) (h)
ОтговорИзтриване